Сама...
Щом усетя, че времето боцка
и небето наостря очи
да осъди най-малките грешки,
а дъждът в мойте нощи горчи;
щом земята под мен се раздвижи,
и даже вятърът бяга от мен,
щом луната не ще да ме вижда,
а денят ми е вкаменен;
Щом зората ме стисне за гърлото,
а пък залезът бяга изплашен,
проумявам, че май съм сбъркала
кое, по дяволите, е важно.
Пак обичам неправомерно
и още вярвам във таласъми.
И се скапвам, почти равномерно.
До размазване от безсъние.
Пътят, проснат, спира предателски,
а посоката бяга страхливо
да не би да я разгадая
и себе си да открия.
Щом ръцете ми в рани изтръпнат
и сълзите ми рязко пресъхнат,
и кръвта ми от мен се отдръпне,
и поредната болка преглътна,
проумявам, че нищо не чакам.
Нежелана е мойта земя.
Сама ще разчупя мрака
и до край ще бъда ЖЕНА!
http://www.youtube.com/watch?v=d4hiBRnMPcU
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цвети Пеева Всички права запазени
