Дойде деня на любовта,
на този ден отново съм сама.
Придобивам мечта след мечта,
после разбивам една по една.

Искам да съм с теб,
а ти дори не знаеш,
а разбереш ли,навярно
нищо няма да направиш...

Ако ти кажа би ли ме
погледнал някога право в очите,
би ли ме отхвърлил
и предизвикал сълзите?!

Би ли ме обичал?!
Част от сърцето си би ли ми дарил?!
Ето, поредната мечта съзрява
и след нея реалност възцарява...

Ето че сълза поредна
пада във нощта,
потъва в безната на мрака
и попива във пръстта...
Ето че не е една,
почти река се е събрала.

Ето я отново и реалността,
ти и твоята избрана
минавате в нощта, радвайки се
един на друг,
а аз, глупачката, стоя самотна тук,
а който чуе как ридая
вероятно би останал глух.

И си казвам: "Стига вече",
"Любов не съществува"...
"Стига с тези илюзии"...
"За него не си струва"...

Това казва мисълта,
а сърцето смята друго,
това казва и нощта:
"Та да не е единствен на света"