Сама в пустинята
Сама в пустиня безкрайна вървя,
пресъхнали са устните ми жадни.
Пясъчният вятър маха със крила,
като орел се вие и иска да ме грабне.
Жарава огнена пропуква небесата
и тялото ми уморено хваща в плен.
Страхът сковава мислите ми даже,
светът изчезва странно покрай мен.
Притиска ме ужасно тъмнината,
не виждам и не чувам себе си дори.
За глътка въздух бих обърнала Земята,
разбирам, че умирам, а не ме боли.
Незнайно откъде мелодия позната,
детето в мен погалва по главата,
с любов целува детските очи,
уплахата му вече никак не личи.
И морски бриз прогонва пустотата,
сърцето ми безстрашно пак тупти.
Огромна сила ме вдига от земята,
напред ме водят розови лъчи.
А дюните приятелски ми махат,
от скорпиони гладни няма и следа.
Оазис във пустинята намирам,
а бедуин с камила подава ми вода.
Радостина Дианжело
11/12/2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радостина Дианжело Всички права запазени
