Само малко
Замръзвах. Отново сред пустинята.
А пареше до страшна болка пясъкът.
Задъхах се. Но пак отпих от синьото,
не замълчах на свободата крясъка.
Изгубвах. Сляп не стигаш до миража.
А криех го във дъното ми на очите.
Намирах. Имах винаги какво да кажа
за празното на кладенеца и мечтите.
Отшумявах. Потъвах във мъглите.
А исках да извикам в мене светлина.
Плачех. Нали разказват за върбите,
че плачат горчиво за чистата вода.
Сбъдвах. Имам бели нишки по косата.
А тръгвах, да потърся пак начало.
Разпилявах. Не намирах път в гората
и взирах се напразно в огледалото.
Вървях. По празните и шумни улици.
А как обичам да говоря с тишината.
Смях се. Подмятах чуждите приумици,
че толкова прозрачни са стъклата.
Постигнах. Само малко, но приятели.
И тук ще спра. Не искам нищо друго.
Цената. Плащах, когато ми я пратеха.
Богата съм, повярвала във всяко чудо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
