Самодивско цвете
От теб не искам нищо. Поседни
така до мен! И просто замълчи!
В душата ми – в дълбокото слезни!
Със тия твои ангелски очи...
Когато стигнеш дъното, гребни
каквото случиш – пясък или тлак...!
А после, ако искаш, погледни
нататък към прииждащия мрак!
===
Но ти не искаш. Мракът те гнети,
а твоят дух жадува светлина.
И ти я търсиш в моите черти
с упорството на влюбена жена.
Измъчен мъж съм аз! Едно ли зло
ме срещна по неравния ми път?!
... Аз знам остен какво е! И жегло...
И как се сражда с мълнии умът!
===
Така, че остави ме! Моят взор
е светъл, но е смрежен от сълзи...
И мойта орис – мащеха, с топор
в ръката, по следите ми пълзи.
Не ме обичай повече! Тръгни
към изгрева, щом искаш да летиш!
Че мене ме очакват тежки дни...
Не искам в тях и ти да изгориш!
===
Не искам да споделяш грубостта
на моя труден утрешен живот!
На теб не ти приляга участта
да бъдеш на пороите ми брод...
Полудете си ти, полужена...
И хубава – за зло и за добро.
А аз посрещам първата слана
с нарастващо в косите ми сребро.
===
Отивай си, разцъфнало цветче,
разпалило в кръвта ми буйна жар!
Бих искал да съм твоето момче,
но мисля, че съм вече твърде стар,
и зъл, и разнебитен, и студен –
оплакан гроб на твоите мечти...
Защо ли си се влюбила във мен,
такъв – бездушен, каменен почти?
===
Но ти не чуваш моите слова.
А може би не слушаш. Все едно.
Ти виждаш до стрелата – тетива.
И там – на платноходката, платно.
А щом стрелата трябва да лети,
и вятърът бушува между нас,
защо копнеж в кръвта да не тупти
и нужни ли са разум и компас?!
===
„Обичам те!” – ми казваш. С нежна длан
докосваш мойта „сребърна коса” ...
И в миг се чувствам целият залян
от прилив на познати чудеса!
Море от нежност. Плисък на вълни
дошли от най-дълбокото у нас.
И фойерверк от пъстри светлини
в отмалата на страстния ти глас...
===
Уста в уста – незрим, безшумен взрив.
Ръце в ръце – тих плясък на крила.
И колко му е – вече съм щастлив
от твоето изгарящо: „Ела!”
Забравям всичко: пулса, съвестта,
забравям, че съм мъж, а не момче,
че дяволската сила на страстта
понякога към бездната влече...
===
Забравям и прииждащия мрак,
и утрешните мои тежки дни.
В душата ми се смесват: пясък, тлак,
и някакви запалени главни,
и стон, дошъл незнайно откъде,
и шепот на разпънато платно,
и паяче, което все преде
на времето безкрайното влакно.
===
Потъвам. И политам. И горя.
И зреят във небето ми звезди.
С едничка мисъл – да пресътворя
в пътека досегашните следи!
А ти – съзряла в моите черти
желаната от тебе светлина,
отново, както някога, цъфтиш!
Не си полу-дете, полу-жена...
===
Объркал съм се, господи! Та ти
си пò жена от всички в този свят!
Защо ли младостта ти ме смути,
когато с нея аз съм още по-богат!?
Прости ми, ако можеш, за това,
че без да искам сам те огорчих
и толкова прибързани слова
за тебе и за мене не спестих!
===
Каквото и да стане между нас
от днес нататък, в себе си разбрах,
че ти си с мен в най-трудния ми час!
И как до днес това не осъзнах?!
Така, че аз те моля: „Остани!”
За мен ти беше блясък на искра,
а днес си всичко в мрачните ми дни:
и залез тих, и тръпнеща зора...
===
„Обичам те!” – Разцъфнало цветче
окъпано от слънчеви лъчи...
Кой може лесно да се отрече
от тия твои ангелски очи?!
И аз не мога! Мислех се за твърд
с това сърце студено като камък...
Без тебе бях човек от дух и плът.
Сега съм с тебе само огнен пламък!
1983
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Чавдар Тепешанов Всички права запазени
