26.07.2011 г., 23:32 ч.

Самокритика 

  Поезия » Философска
350 0 1

Все повече от туй ми става тъжно.

По-точно казано, душата ме боли.

Преди  прекарвах дните безметежно,

но сняг в косата ми започна  да вали!

 

Не бях се спирал, за да се огледам...

Вървях забързано, нагоре и напред.

Не бях се вглеждал в сянката си бледа

и всичко беше  по масло и мед!...

 

Наскоро срещнах моите връсници!...

Изпаднах в ужас - видях старостта!

Героите ми  бяха - мъченици!...

Не украсяващи, а загрозяващи света!

 

А някои от тях се движеха с бастуни,

 това за тях бе третият им  крак...

Отмина  туй велико  "цуни-гуни"...

Сега дори смъртта  не ни е враг!...

 

В гонитбата  надолу има и по-първи!...

Към този хал и аз ли се стремя!?

И мен ли Старостта ще върже  в свойте върви

и  светлината ми ще замени Тъма?!

 

И аз ли, като всичките, ще охромея?

Ще се катурна в някой хубав ден!?

И във леглото си ще онемея?...

Дано това да не се случи с мен!...

 

 



© Христо Славов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не аз никога не съм бил песимист. И винаги съм вярвал във доброто!Но винаги е добре, човек да е реалист.Благодаря за оценката!
Предложения
: ??:??