Какви ли не самопризнания 

прогледнаха в живота ми наскоро. 

Предвид на доброволното страдание, 

не съм очаквал нищо наготово. 

И някъде по път към неизвестното, 

където винаги наоколо е чудно, 

аз всъщност забелязах, че е лесно 

това, което мислил съм за трудно. 

А именно, да бъда наобичан, 

какъвто съм, без сложни уговорки. 

От себе си дори да се отричам, 

понеже на душата си бях болка. 

Забързаха се кадрите на лентата. 

Сега разбрах, че миговете бягат. 

Живял съм към тъгата, абстинентен 

и време да скърбя аз вече нямам. 

И нямам под ревера скрита мъка. 

Очите ми се взират само в твоите. 

Ножо̀вете забити ми в гърба 

са отговор на питането - кой съм? 

Насреща се протягат две ръце. 

Усмихвам се, защото ги познавам. 

Събличат ме. Оставам по сърце. 

Пази ми го, защото ти го давам... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

25.11.2023