Самота
За пореден път вървя по самотната алея.
И теб те няма, няма я твоята прегръдка.
Слънцето не грее вече.
На негово място - черни облаци.
Плачат за умрялата любов.
Защо моята сянка е толкова сама?
Сълзи като малки частици от счупено стъкло
ме прерязват и ме боли...
Целуни ме още веднъж в нощта.
Нека луната завижда. Моля те, върни се!
Бъди с мен вечно,
обичай мен винаги...
© Емил Киров Всички права запазени