Самота

Във стая празна,

с прозорци черни.

В едно легло само и тъжно,

лежи герой

и капят от очите сълзи.

Навред е празно,

и празно е сърцето.

Навред е тихо,

в душата тихо е дори.

Във миг прелиства книгата добре позната,

но в нея само скръб и жал ехти.

И всички спомени далечни и познати,

съзнанието му от раз изпепели.

Там, в тая пустош лежи героят

и сякаш за последна битка сили няма.

Навън е мрачно

и бледи дни се нижат ред по ред.

А той - героят

сърцето си встрани изхвърлил.

Лежи ли той там, пак лежи.

И сякаш от небето изведнъж

дойде човек - подаде му ръка.

И каза му: "ела, ела, ела!!!"

Самотникът усети сила нечовешка,

но и подаде в миг ръка.

И сякаш нещо блесна,

гръм удари болната от самота Земя.

И сякаш изведнъж усети нашият герой,

че време е, че време е.

Във стая празна,

с прозорци черни.

В едно легло, само и тъжно,

лежи герой, сякаш вечен сън сънуващ.