Във стая празна,
с прозорци черни.
В едно легло само и тъжно,
лежи герой
и капят от очите сълзи.
Навред е празно,
и празно е сърцето.
Навред е тихо,
в душата тихо е дори.
Във миг прелиства книгата добре позната,
но в нея само скръб и жал ехти.
И всички спомени далечни и познати,
съзнанието му от раз изпепели.
Там, в тая пустош лежи героят
и сякаш за последна битка сили няма.
Навън е мрачно
и бледи дни се нижат ред по ред.
А той - героят
сърцето си встрани изхвърлил.
Лежи ли той там, пак лежи.
И сякаш от небето изведнъж
дойде човек - подаде му ръка.
И каза му: "ела, ела, ела!!!"
Самотникът усети сила нечовешка,
но и подаде в миг ръка.
И сякаш нещо блесна,
гръм удари болната от самота Земя.
И сякаш изведнъж усети нашият герой,
че време е, че време е.
Във стая празна,
с прозорци черни.
В едно легло, само и тъжно,
лежи герой, сякаш вечен сън сънуващ.
© Виктор Минков Todos los derechos reservados