Самота
Земята сякаш тъкмо е заспала
под ласките студени на нощта.
Стрелката на часовника е спряла,
а ти отпиваш чаша самота.
Сънят отдавна хич не те обича
и подминава твоята врата...
И тази нощ на другите прилича,
щом пак отпиваш глътка самота.
А можеше да бъде по-различно,
на крачка разум спряхме лудостта.
Аз в мислите ти все към тебе тичам -
мечтаеш ме, но пиеш... самота.
Несбъднато осъмва всяко утро,
след нощ, в която залезът кърви.
Часовникът отново се пробужда,
отново мерим пътя си сами.
И все по-тъжно губим се с мечтите,
в очакване да дойде вечерта.
И търсим спомен, блеснал със очите,
и в следващата чаша самота.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йорданка Господинова Всички права запазени
