Петра (Петя Цонева)
45 158
12.08.2018 г., 10:31 ч.  

Самота 

  Поезия » Философска
822 11 14

Самотата без глас е, не поглежда нозете.

Не отива за никъде – няма защо.

В образцовия дом, подреден от сърцето,

свиват смело осите бодливо гнездо.

Сто години вали – даже хлябът подгизва.

Златни охлюви меката тъкан гризат

и бръшлянът опасал е тънката риза

на последни съзвездия ябълков цвят.

Самотата е спирка по никое време

във средата на нищото, дето блести

самолетна следа на хиляда вселени,

ала влакът минава за бог да прости.

И сърцето от покрива тухлите кърти –

стига синия свод – нека всичко тече.

Та водата не мокри, когато си мъртъв,

нито слънцето жари, когато пече.

Самотата живее във друга обител –

там, където слънцата са детски очи

и дланта на любим като счупен капител

вдига покрив, когато дъждът загорчи.

Там, където продават най-бялото сладко,

не във етърски пъстър кафе-ресторант,

а в едно магазинче от сребърна капка

под око на приятел и близък, и брат.

 

И сърцето олеква – дъждът се оттича

в синя локва със форма на птиче крило.

Бог през старата счупена цигла наднича

и поправя със лъч всяко сторено зло.

Аз оглеждам се – тук съм сама под небето.

И защо ли съм светла под покрива стар?

Той е още във мен, позлатява кубета.

Той, сърцето ми, моят единствен другар.

 

 

 

 

 

 

 

© Петя Цонева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??