Самота
Самотата без глас е, не поглежда нозете.
Не отива за никъде – няма защо.
В образцовия дом, подреден от сърцето,
свиват смело осите бодливо гнездо.
Сто години вали – даже хлябът подгизва.
Златни охлюви меката тъкан гризат
и бръшлянът опасал е тънката риза
на последни съзвездия ябълков цвят.
Самотата е спирка по никое време
във средата на нищото, дето блести
самолетна следа на хиляда вселени,
ала влакът минава за бог да прости.
И сърцето от покрива тухлите кърти –
стига синия свод – нека всичко тече.
Та водата не мокри, когато си мъртъв,
нито слънцето жари, когато пече.
Самотата живее във друга обител –
там, където слънцата са детски очи
и дланта на любим като счупен капител
вдига покрив, когато дъждът загорчи.
Там, където продават най-бялото сладко,
не във етърски пъстър кафе-ресторант,
а в едно магазинче от сребърна капка
под око на приятел и близък, и брат.
И сърцето олеква – дъждът се оттича
в синя локва със форма на птиче крило.
Бог през старата счупена цигла наднича
и поправя със лъч всяко сторено зло.
Аз оглеждам се – тук съм сама под небето.
И защо ли съм светла под покрива стар?
Той е още във мен, позлатява кубета.
Той, сърцето ми, моят единствен другар.
© Петя Цонева All rights reserved.
