Самотата без глас е, не поглежда нозете.
Не отива за никъде – няма защо.
В образцовия дом, подреден от сърцето,
свиват смело осите бодливо гнездо.
Сто години вали – даже хлябът подгизва.
Златни охлюви меката тъкан гризат
и бръшлянът опасал е тънката риза
на последни съзвездия ябълков цвят.
Самотата е спирка по никое време
във средата на нищото, дето блести
самолетна следа на хиляда вселени,
ала влакът минава за бог да прости. ...