Властна Самота вилнее у мен.
Бог е сътворил от Самота Вселените,
затова в утрините на хоризонта студен
Тя изгрява и гори духа ми.
Блиндирана е недостъпната ù ограда,
когато Самотни дъждове валят от сърцето ми.
Стичат се по покрива на съзнанието
и тежко падат от капчуците на очите ми.
Самотни сънища сънувам,
защото Самотата всяка нощ из тях се разхожда.
Самотно си говоря, самотно се вълнувам.
Думите ù самотно ме пробождат.
Опитвам се огън да стъкна
в угасналата си душа, да се надвикам със Нея,
но глухите се правят, че не чуват,
затова стискам зъби и... пея.
Волята ми е чуплива и тънкостенна,
когато пулсът на Самотата с моя се слива,
а диханията ни в едно преливат.
Ничия милост не може да ме спаси.
Ехото от моето име е отвъд хоризонта.
Самотата погълна сенките на приятели.
Настоящето е прастаро като мастодонт,
а бъдещето е крило от невидим ангел...
© Диана Кънева Всички права запазени