Самотното море...
Самотното море...
Без лодките със белите платна,
Стихията и тъжна, и самотна-
люлее се с поредната вълна
загадъчно в мъгла до хоризонта...
Самотен е и Вятърът дори
без веселият призив на платната,
когато там, във Залезът, гори,
догаря в самота и Светлината...
Самотна птица в Залезът кръжи
и търси мачта, просто за опора,
в самотното море и тя тъжи,
и тегнат ѝ крилата от умора...
А този свят, като живота стар,
(висящ между Земята и Небето),
напомня, със един проблясващ фар:
„С моряци е населено Морето...”
... Но те къде са днес?... Къде?...
Оставили го толкова самотно,
та даже във вечерното небе
звездите мигат някак неохотно!...
... Останаха мъжете на брега
във тази замечтана, тиха вечер,
че с много страст и с мъничко тъга-
там Любовта, със нежност ги привлече...
... А оня фар премигващ във нощта,
моряците все пази от скалите,
но няма фар предпазващ от страстта,
с която „мамят гибелно” жените!...
И в не един бушуващ ураган
на морската стихия оцелели,
суровите мъже потъват там,
една Жена където им застели...
... А в утрото на идващия ден
моряците отново ще отплават...
И с Вятърът, (от тях боготворен),
Морето пак с любов ще населяват...
... Но в тази нощ самотното море
коварството разбрало на жените,
със Вятърът ще вие... Без да спре
брега да блъска яростно с вълните...
Коста Качев,
26.07.2014.
Италия
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
