Сбогом
Мокри улични павета,
ярка, но някак мъртва светлина.
Скитащи бездомни псета,
топлещи се от сърцето на нощта.
Изтерзани човешки сенки,
облени в лунна светлина.
Скитащи навред- навеки,
в лабиринт, иззидан от тъма.
Обиталищата техни-
четири дървени стени.
Под пръстта- огъващи се, крехки
едничка, тишината ги крепи.
Ръце, мечтаещи да прегръщат,
протегнати във въздуха без глас.
Отчаянието все повече поглъща,
оставящо ги без едничка власт.
Самотна, бледа сянка ме попита:
–Нима да мразим живота е грях?
Замислен себе си запитах:
–Дали към Смъртта да не храним любов, а не страх?
И щом стрелките заедно се изправят
и камбаната удари дванадесети път.
Заслушай се ти в тишината
"-Сбогом..." –ще ти каже гласът.
Впери поглед към стената,
де портретите висят.
Прокарай пръсти през луната,
почувствай моята ледена плът...
за последен път...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Едуард Всички права запазени