Денят все още съществува,

но той към залеза пътува.

Сърцето бави своя пулс

и губи мъжкия импулс.

След залеза, нощта превзема

денят поред, като екзема.

Изгрява нощната луна

и се превръща във жена.

И пътят ми до тука спира-

земя в небето се допира.

Под него кърши тя снага

и пие нощната сълза.

А аз останал сам- самичък

и плах във стаята- едничък,

изпадам във душевен страх,

че се превръщам аз във прах.

Сбогувам се със мойта стая

и със красивата луна.

Но горе пак ще си мечтая

за най- неземната жена!