От манежа слизаш уморен...
Гримасата със мъка сваляш.
Душата си от собствен плен-
ти искаш да избавиш!?
Незнайно как?Но в тебе,
мъката отчаяно се бори...
Да спре отново в тъмнината!
Там където... Чувства свобода
душата.
Защото в личността на друг
човек,
се крие твоят силует.
От сцената преди да слезнеш.
Преди поклона се оглеждаш.
Усмихваш се !?Но вътре в теб
отчаян вик ...!?
Безмълвен но напомня!?
Че идва друг ,макар и същ-
ден на размисъл греховен.
От манежа слизаш уморен.
Гримасата отдавна ти я няма!
Пак същият си ...Само дето -
много уморен.
От преструвки към съдбата.
© Ангел Всички права запазени
Поздрави и от мен за актуалния стих!
Живеем във време, когато заслепени
от криворазбрана истина се дистанцираме
и отричаме дори самите себе си,
собствената си душа превръщаме в
заложник на глупавите се амбиции и
изгубваме способността да се радваме на
малките неща, които всъщност са най-ценни,
те са солта на живота...