Седем дни във седмицата
Седем пъти по седем прощавах,
но все нещо не стигаше и донаждах...
Пепел в шепите стисках - да имам
спомени, които като теб ги обикнах.
Седем дни във всяка седмица исках
да разпаля огнище от вятър,
вместо огън, буренеех и зъзнех,
имах небе, а ми стигаше метър -
на кълбо да се свия от болка
да се изплача до пълна насита,
да не остане в душата ми капка
да ме дави отново потопна.
Седем пълнолуния луди и диви
във дъга ги заплетох от ехо,
седемцветни красиви градини
ме посрещнаха с твоите думи.
Тях ги чух със сърцето туптящо,
до гръдта ти притиснала гръд,
само миг е, но щастливо и трепетно,
като музика, ромолящ в топъл стих...
Всички болки забравих. Амнезия.
Помня само разцъфнал южняк
как ме гали със твоите длани.
Затова с мен, обич, си пак...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
