Сега ще ме стопиш -
кристалче лед във палещия дъх
на старата камина.
Усмихваш се, а се тревожа,
Дали усмивката ти казва:
“C'est la vie”
и право във стената се разбива.
Дали в смарагдов камък
се прикри
мълчанието,
шлифовано, за да пестиш мечти.
Дали надежда листопадна измори
сърцето ти да моли и прости,
от хиляди осъмнали луни
и танците безумни на съдбата?
Дали сега очите ти ще се окъпят
с Реквиема - финалния акорд
на прашен сън?
Дали?
Сега ще ме стопиш,
В сълзата пареща ще се изплъзна аз...
А после с димната въздишка към небето...
© Георги Карадобрев Всички права запазени