Понякога в спомените си се връщаме към онова място, на което сме прекарали своето детство. Може би в някое селце или в някои по-малък град. Много често ние вече живеем далеч и е трудно да го посещаваме, защото животът се е променил, станали сме ангажирани и зрели хора. Това място не престава да съществува в нашето съзнание и носталгията към него е голяма. Чувстваме, че то продължава да ни привлича и в нас напира порив да се върнем и отново да прекараме детството си там.

Моето детство прекарах в едно планинско село, намиращо се в Малешевската планина. До ден днешен, където и да отида, за мен няма по-хубаво място от там. Зеленината, простора, гората всичко това ме кара да съм свободна и ме прави щастлива. Много често се връщам там. За съжаление, започваме да губим хубавите български села! Политиката ли е виновна, ние ли сме виновни? Това не се знае! Само знам, че моето невероятно село се обезлюдява и някои ден ще се превърне само в един чукар на Малешевската планина.

Село мое, обичано село,

с дворове, чардаци и къщи,

с какво си по-различно, не зная,

но за мен ти означаваш безкрая.

Село мое, обичано село,

на планина гордо висящо,

с хора истински родолюбци

и с много работливи девойки.

Село мое, обичано село,

започнало пусто да става,

като нашата голяма държава,

която напускат я всички.