Селото на слепите старци
По хълма Бог се спусна с колело,
ветрееше се бялата брадица.
И надвечер поспря в селце едно,
непрелетяно – даже и от птица.
А къщиците с хлътнали врати –
като слепци, приседнали на припек,
приветстваха с беззъбите усти
излъгалия се да мине скитник.
Тук ехото за първи път дочу –
Всевишният как влиза през джамлъка,
как пие дъжд от гнилия олук
или с теслата в плевнята си щъка.
А старците – по-бели от варта,
отдавна лизнала с език стените –
как тропат върху пустия мегдан
хорото си унило – и го викат.
Ведрата си как хвърлят към нощта,
от звездната водица да си гребнат,
и кладенец – обърнат към смъртта –
присмива се коварно – и ги дебне.
Държат се с разтреперана ръка,
потънали в мрачища пепеливи,
защото Бог ще спи до сутринта.
И молеха се да не си отива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
