Сенки
Сега сме други сякаш... Диагноза.
И в този ред ми казваш две-натри:
Поезия ли? Не. С години проза.
Аларма сутрин. Нес кафе. И грим.
И мъж до теб. Досущ като тапета –
безцветен, хрисим, незабележим.
Любов ли? Не. Огризки и диети.
Неделни гости. Облаци от дим.
А беше време – с мед да го намажеш.
Растяха птици. Пееха треви.
И с поглед, от мъглица дваж по-влажен,
не помниш ли, че ме разполови?!
Не помниш ли? Там някъде те чакат.
Отпускаме ръце и зейва път.
А неспокойни сенките ни в мрака
ще се прегърнат и ще се стопят...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
))
