Сфинксът

Сфинксът

Понеже не общуваме със Боговете

и техният език забравили сме още,

та за това навярно мъртво е небето,

в което като слепи взираме се нощем...

Но при луна ли на „Планетата” Египет

замръкнем си всред пясъците необгледни,

с пустинни ветрове над нас ще се посипят

от „вечният живот”- забравени легенди...

Под плътния саван на пясъчното бреме

и на Пустинята в убийствената жега,

все търсим стъпките на „Миналото време”,

а в Пирамидите- и Паметта за него...

... Но-о: и понеже е космически пейзажа,

а Времето ни лимитирано е стриктно,

и Сфинксът неподкупно там стои на стража-

във Вечноста не можем да надникнем!...

И само Сфинксът знае тайните по пътя:

и на животът тук, и- в другият оттатък,

ала мълчи, за разумът ни недостъпен...

... А Вечността засипва миналото с пясък...

Той знае всички тайни: и на Боговете,

и на Звездите из вселенните предели,

и на историята тук през вековете...

... От друг Живот обаче, останал, не споделя...

Той помни епидемиите и войните,

а и понесъл сам на Времето умората,

в Света единствен знае пътят на душите:

и те къде отиват след смърта на хората...

А има ли от тази тайна по-голяма?...

Но само Сфинксът с тях общува си щастливо,

и за това загадъчно сега ни гледа с тая

усмивка, от която- и тръпки ни побиват...

Той знае и къде отиват Фараоните

със Слънчевата ладия, с желание несбъднато:

в божествена премъдрост да коват Законите

освен в животът тук- и в другият- в Овъдното...

... А пък когато, точно  полунощ отмери

и за въпроси тук очакваното време,

заставаме пред Сфинкса: плахи, примирени-

на вечните въпроси под смазващото бреме...

А  знае се, че стават тогава чудесата,

дори необяснимо и вятърът замира-

златее нежно пясъкът, огряван от Луната,

и Вечността за малко в Пустинята се спира...

Стъписани пред нея, усетили дъхът й:

на смирна и на лотос, задаваме въпроси,

които и до днес остават недостъпни,

а всеки през Живота си обречено ги носи...

... кои сме ние в същност, а и защо сме тука?...

Надяваме се Сфинкса това да ни разкаже,

и сам да ни посочи към Вечността пролука:

през нея да надзърнем, и в бъдещето даже...

... и да ни открие той звездната си тайна:

когато неочакванно дъхът ни се прекъсне,

как в Слънчевият изгрев, на ден сега незнаен,

божествено в Живота да можем да възкръснем!...

... и защо живеем всред толкова мистерия?...

Без сетива защо сме, за „неизмеримото”?...

И за това ли тъй, и с „Тъмната материя”

общуваме интуитивно във „необяснимото”?...

... а  Любовта какво е?... Човешката ни, земната,

невидима, обаче със мощна гравитация,

която продължава и отвъд Легендата...

На волният ни дух- върховна еманация...

... минава ли и тя в Отвъдното с душите,

оставила грехът в безкрайната пустиня?...

Или пък без телата си из Вечността се скита:

безплътна и одърпана като просякиня....

... а има ли Живот и на Звездите горе,

в безкрайната Вселена нима сме ний единствени?...

Или живеят там съвсем различни хора,

но с други Богове и със различни „Истини”!...

... Минава полунощ и Вятърът изскача,

зад дюните подслушвал в нощта непозволено...

... Не отговаря Сфинксът, на Вечността пазача,

въпросите оставил за идващото Време...

Коста Качев, Египет, Гиза

13.06.2015.