Шапка на тояга
Едно борсалино, след много години,
прекарани в служба на мъжка глава,
реши, че е време, в ръце да се вземе -
да тръгне да скита и види света.
От толкова носене - беше лекьосано
(личаха петната от мазно и пот).
То бе под критерия за периферия
и с панделка, с пресни следи от компот.
След дълго трениране - полет, планиране,
след скокове, правени от портманто,
то беше готово да смъкне окови
и литне по цялото земно кълбо.
Едно борсалино най-после замина -
напусна главата и стана беглец.
Възседнало вятъра, то към екватора
понесе се - сякаш било е летец.
Над улици, сгради, над пълни площади,
летеше свободно, с апломб на орел.
От всички балкони, пранета с поклони,
приветстваха бурно за полета смел.
Но вятърът, вятърът - сгъна си шатъра
и сякаш изобщо не го е било.
Смени си посоката и от високото
запрати летеца в случайно дърво.
Едно борсалино съдбата проклина,
заклещено в клоните - жално виси.
"Ей, тук ще изгния! Каква орисия..." -
за всичко горчиво самО се вини.
Но в шапката клета, две малки врабчета,
на топлото дъно, направиха дом.
И пет голишарчета, пет гладни другарчета
нехаят в гнездото за котки и взлом.
Сега борсалиното е ненадминато
гнездо и отдавна не иска да бяга.
И казва на своята чета врабчета:
"Че шапка съм – шапка... Но на тояга!"
23.09.2011
Радост Даскалова
(вместо Коледна картичка до всички)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
