Школовката е тежка...
Чук стоманен, шкурка стара,
блъскат и продират ми плътта.
Сърце моряшко - няма гара,
жарка е във мен кръвта.
Вкъщи, Ах... дори да легна,
кърлежи гурливи - пак трънаци.
Как от тази плява да побегна
в търсене на вечен мир... глупаци?!
Мисъл жлъчна мене спъва
да отхвърля впряга волски.
Дявола със хладен стон напъва
да не спирам с труда школски...
В огледалото споглеждам,
образ мътен, многолик, познат,
който с лютия си глас изцежда
мойте сили и настава глад:
"Ти недей се пред олтара спира,
там е твоята любов голяма,
в този миг сърце умира...
щом обикнете се двама.
Бий се със живота млади,
бий се и по-малко с теб,
Подир време вековете стари
ще си спомнят името ти с рев..."
Чук се върху мен стоваря,
шкурката - искряща до червено,
Сърце орелски проговаря
над лицето ми смразено:
"Нашата борба е тежка, скъпи,
ние да погинем с теб живеем,
остриетата пред нас са тъпи,
нека, скъпи, нека им се смеем!!!"
... И така събрахме се в обречен
двамата в съюз със него.
Храмът ни палат е вечен
само глухото се чува Его.
Ослепяващо-божествен лъч в тъмата -
моето сърце и моя милост, Аз.
Някой нас нарича ни Душата,
други пък - безсмъртен храст...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Рангел Рангелов Всички права запазени
