Ще чакам на някоя алея в парка.
Дали, както някога Христос,
все още искам да се събуя бос?...
... Да мина босо по тревата,
като роса да бъда...
... която търсехме хлапашки
във парка ни на свободата -
в центъра на... центъра
на нашата, на детската вселена.
Имаше тогава асфалтирани алеи.
Наоколо кръжаха старите тролеи.
Гневяхме се на здравия асфалт,
тревата търсехме с нозе
и не разбрахме -
тревата искала сърце...
... и без остатък, зелената я... стъпкахме.
Сега си имаме гарантирана безпътица
и новите хлапета, разстрелващи вълчицата
между кривите очи на скуката,
с псувни и бирени бутилки.
А паметникът в парка си стои,
така - почти недосегаем.
Като облачно докосване витае
споменът обвит от твърдия гранит.
По-твърди са душите ни
и думите, отронени от раните.
Тогава паркът бе безименен,
наречен на анонимната ни свобода.
Сега е именен. Сега го кръстиха...
Но кръстиха и виното, и нас и всичко...
Свободата няма имен ден!
Но свободата... тя отказа
новото лице. Отрече се и се стопи
във дупките на новите ни пътища.
Светът очите ни напълни,
а ние изпразнихме сърце...
Взе да ми писва вече
де се храня със прогрес!
Дали обича свободата чисто вино?
Кажете ми, за Бога, нейния адрес!
Взе да ми писва вече,
да живея кратко денем,
и да умирам кротко нощем,
като безжичен, като безжизнен sms.
- Но за бира се редяхме на опашки! -
пъдхвърли някой, и ние...
... ние смяхме се хлапашки
на бирения ни абсурд...
... юнашки затрупахме алеите на свободата.
- Е, мина! Сега се давим, друже, Брут, във бира,
и хапваме от собствените грешки.
Пролетта отмина, но лятото не дойде.
А иде зима...
Как искам да се наредя на някоя опашка...
Ще чакам на тази за достойнство,
на някоя алея в парка.
все още искам да се събуя бос?...
... Да мина босо по тревата,
като роса да бъда...
... която търсехме хлапашки
във парка ни на свободата -
в центъра на... центъра
на нашата, на детската вселена.
Имаше тогава асфалтирани алеи.
Наоколо кръжаха старите тролеи.
Гневяхме се на здравия асфалт,
тревата търсехме с нозе
и не разбрахме -
тревата искала сърце...
... и без остатък, зелената я... стъпкахме.
Сега си имаме гарантирана безпътица
и новите хлапета, разстрелващи вълчицата
между кривите очи на скуката,
с псувни и бирени бутилки.
А паметникът в парка си стои,
така - почти недосегаем.
Като облачно докосване витае
споменът обвит от твърдия гранит.
По-твърди са душите ни
и думите, отронени от раните.
Тогава паркът бе безименен,
наречен на анонимната ни свобода.
Сега е именен. Сега го кръстиха...
Но кръстиха и виното, и нас и всичко...
Свободата няма имен ден!
Но свободата... тя отказа
новото лице. Отрече се и се стопи
във дупките на новите ни пътища.
Светът очите ни напълни,
а ние изпразнихме сърце...
Взе да ми писва вече
де се храня със прогрес!
Дали обича свободата чисто вино?
Кажете ми, за Бога, нейния адрес!
Взе да ми писва вече,
да живея кратко денем,
и да умирам кротко нощем,
като безжичен, като безжизнен sms.
- Но за бира се редяхме на опашки! -
пъдхвърли някой, и ние...
... ние смяхме се хлапашки
на бирения ни абсурд...
... юнашки затрупахме алеите на свободата.
- Е, мина! Сега се давим, друже, Брут, във бира,
и хапваме от собствените грешки.
Пролетта отмина, но лятото не дойде.
А иде зима...
Как искам да се наредя на някоя опашка...
Ще чакам на тази за достойнство,
на някоя алея в парка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Ганчев Всички права запазени
Поздрави!!!
