Уморена съм и пленена съм!

Душата като че сто живота живяла…

Огорчена съм и ранена съм

и в грешния, пустия свят овдовяла…

Празни селца, страхливи сърца,

опустели нивя, неродени деца,

забравени завети, безлични лица,

погубени животи и земя страдалница!

Боли ме и сякаш за хиляден път се повтаря,

като жарава съживена от нечий дъх се разгаря,

болката-и не затихва- тя изисква,

истината…гнети ме и притиска…

Защо ми са тези очи-виждам мъка и страх?!

По-добре сляпа да бях!

Не очаквам дори старини!

Неродена да бях!

С тях да плащам чужди вини…

Ах, Родино,кремък да бях…

Но къде да намеря огнище,

кат душите са веч пепелище…

Пепелище на слава и чест…

Защо ми е туй сърце-да кърви като рана?!

То бие, а всеки удар-кинжал го ранява…

Защо ме боли, като че хиляди пъти,

родена била съм във бедност и мъки.

Какъв е народът щом сам се погубва?

Мъртъв е робът, сам издал си присъда!

Вяли хора в пиеса предсмъртна играят,

за падението свое-безлични, нехаят.

А сюжетът е прост и безжален,

режисьорът жесток и реален…

Той ни лъже с фалшиво лице,

колко вече е всичко добре!

И пропадаме…роби ставаме и нехаем…

Само аз ли те виждам, Родино?!

Само аз ли те страдам-дай вино?!

И чуй…!

Боли ме като чуя твоето име, Родино…

/предадоха те твоите рожби/

Убий ме и в земята обична вземи ме!

Смили се-тази болка докрай ме погубва,

убий ме и в прегръдка си майчина скрий ме!

Да не гледам, да не чувствам, да не зная…

И покрий ме с цветята си дъхави, китни,

под някоя урва с уханни си билки,

над мене небето ти светло да грейне,

за мене гората ти-стожер да шепне.

Изпращай ми дъжд от сълзите си мъчни,

припявай край мене чрез горски си птички,

изпращай кошута за мене да плаче,

опазвай покоя ми с мечка юначна.

Ти скрий ме от тоз свят на позора,

където блести за златото взора…

Вяли хора в пиеса предсмъртна играят,

за падението свое-безлични, не знаят…

Уморена съм и пленена съм,

огорчена съм и ранена съм…

Боли ме, аз живея със твоята мъка, Родино!

Вземи ме-моя обич, моя страдална съдбино!

Урвата дъхава чака ме рече,

стръмната пътека на края е вече…

Чакат ме там цветя, самодиви,

носят се смели юнаци, правдиви!

Ах, върни ме в тоя си век де минута

живот бе равен на хиляди наши…

Ах, живот и сюжет ти проклет…

Вяли хора в пиеса предсмъртна играят!

29.11.2019 г.