Ще шептя твоето име!
Уморена съм и пленена съм!
Душата като че сто живота живяла…
Огорчена съм и ранена съм
и в грешния, пустия свят овдовяла…
Празни селца, страхливи сърца,
опустели нивя, неродени деца,
забравени завети, безлични лица,
погубени животи и земя страдалница!
Боли ме и сякаш за хиляден път се повтаря,
като жарава съживена от нечий дъх се разгаря,
болката-и не затихва- тя изисква,
истината…гнети ме и притиска…
Защо ми са тези очи-виждам мъка и страх?!
По-добре сляпа да бях!
Не очаквам дори старини!
Неродена да бях!
С тях да плащам чужди вини…
Ах, Родино,кремък да бях…
Но къде да намеря огнище,
кат душите са веч пепелище…
Пепелище на слава и чест…
Защо ми е туй сърце-да кърви като рана?!
То бие, а всеки удар-кинжал го ранява…
Защо ме боли, като че хиляди пъти,
родена била съм във бедност и мъки.
Какъв е народът щом сам се погубва?
Мъртъв е робът, сам издал си присъда!
Вяли хора в пиеса предсмъртна играят,
за падението свое-безлични, нехаят.
А сюжетът е прост и безжален,
режисьорът жесток и реален…
Той ни лъже с фалшиво лице,
колко вече е всичко добре!
И пропадаме…роби ставаме и нехаем…
Само аз ли те виждам, Родино?!
Само аз ли те страдам-дай вино?!
И чуй…!
Боли ме като чуя твоето име, Родино…
/предадоха те твоите рожби/
Убий ме и в земята обична вземи ме!
Смили се-тази болка докрай ме погубва,
убий ме и в прегръдка си майчина скрий ме!
Да не гледам, да не чувствам, да не зная…
И покрий ме с цветята си дъхави, китни,
под някоя урва с уханни си билки,
над мене небето ти светло да грейне,
за мене гората ти-стожер да шепне.
Изпращай ми дъжд от сълзите си мъчни,
припявай край мене чрез горски си птички,
изпращай кошута за мене да плаче,
опазвай покоя ми с мечка юначна.
Ти скрий ме от тоз свят на позора,
където блести за златото взора…
Вяли хора в пиеса предсмъртна играят,
за падението свое-безлични, не знаят…
Уморена съм и пленена съм,
огорчена съм и ранена съм…
Боли ме, аз живея със твоята мъка, Родино!
Вземи ме-моя обич, моя страдална съдбино!
Урвата дъхава чака ме рече,
стръмната пътека на края е вече…
Чакат ме там цветя, самодиви,
носят се смели юнаци, правдиви!
Ах, върни ме в тоя си век де минута
живот бе равен на хиляди наши…
Ах, живот и сюжет ти проклет…
Вяли хора в пиеса предсмъртна играят!
29.11.2019 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивелина Дамянова Всички права запазени
