Ще стигнем облаците! Не, Всевишния
В забързан темп, във опит за живот,
червило и чергило и оставащо,
за мен, за теб, за лудия ни светоглед
и онова отлитащото ставащо,
което някак твърде самовлюбени
забравихме и си останахме със само -
влюбени калинките прелитаха,
със всичките си седем едри точици,
които като многоточия ни шепнеха,
че има още нещо да се случва...
И ние се оставяхме на вятъра,
като глухарчета, до край да ни разпръсне.
Пак ставахме деца, изцапан крачол.
Пак търсехме игличките за топката,
която всъщност е била Планетата,
а ние вироглаво сме я ритали...
И само още осем от червените
балони да надуем и ще литнем!
Във тоя кош прането е излишно!
Сега ще се себеоткрием във мечтите си
и пролетно ще се превърнем в птици,
със тоя дирижабъл от обичане.
Ще стигнем облаците! Не, Всевишния...
...
Звъниш! Ужасно те намразих,
ти моя показател за разсъмване.
Действителност, сънлива и мяучеща,
и ти до мен, сънуващ ме пленителна.
Довечера прибирам се обратно,
по най-дълбоката си бръчка на челото
и пак съм там в света ни от тетрадки,
когато с теб сме може би на осем...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Илиева Всички права запазени
