Щом падне вечерта
Очите ти красиви
в мъгла са от сълзи.
Какво да ти помогна?
Безсилие ме мъчи.
Какво ли да ти дам?
Как чувството души!
Та аз съм епизод
в живота сиво-жлъчен.
Та аз съм само миг.
Частица нежни думи,
които със росата
изгревът гори.
Какво да ти даря?!
Лутам се безумен.
Очите ми се вричат.
Душата ми лети.
Дори да няма смисъл
за тебе ще горя
и топлото от мене
очите ще суши!
Мъжът ако го няма,
щом падне вечерта,
сянка от поета
до тебе ще заспи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
