Оставих блянове напразни,
изтърках замечтаните очи.
Нали живота е надежда,
нали облян е в радостни лъчи?
Защо тогава мракът надделява,
защо във сиво, празно чувство
и твоят глас сега мълчи?
Да бъдеш жив е истинско изкуство, или е бич коварен,
ти читателю реши!
Сподавен вик и стон, строшено огледало,
усмивка горда, лакомо навред блести.
След счупените стари идеали,
аз вярвам, нов ред от хаоса ще се възроди.
Понякога сърцето е сломено,
понякога недоловимо то горко тупти,
но сила има у човека докат жив е,
пред нея и металът се троши.
И щом накрая се изправиш,
и във нищото ти хвърлиш своя дъх,
за миг спомни ти буйната си сила,
на нейните устои знай,
заветът ти лежи!
© .--DoRmeO. Всички права запазени