Синьо
И пак денят във утрото самотно
ще чака да се срещне със нощта.
Мечтата ми е тъжна, безимотна,
прежулена от хорската мълва.
Бушуват мисли във безбрежни океани,
във залеза е скрита вечността,
вълните се поглеждат разлюляни
и спират в бряг от нощна тишина.
Бездънно в мен е сгушено морето,
душата ми трепти като звезда,
тревите ме ревнуват от небето,
лежа на пясъка сама.
До мен е само синьо и студено,
под мен са пясъчни вълни
и стъпките ми тихо, примирено
се връщат в мислите ми отзори.
И пак поемам към морето,
задъхана от дългия ми ден
тревите сънени поглеждат към небето,
а то в нощта намира своя ден.
Една вълна от непокорство плисна,
в краката ми се сгуши вечерта,
студено е без тебе и морето...
"Вземи ме" - шепне пак брегът.
На пясъка ревниво ме изгаря
море от огън в пясъчни вълни,
до него аз съм само спомен,
от който много ме боли.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сара Махова Всички права запазени
