Видях как снегът се разпръсна с мълчание,

трупащ над пътя - същинска експанзия,

и точно над него деца изтерзани

сякаш с бич на безбродна  абазия*.

И мъглата се спусна - завеса разстиляща,

кристалчета сол във очите им - сълзи,

а слънцето сляпо във този миг скриваше

живеца-надежда, от болка изтрит.

А къде да живеят, и къде ли не търсиха?

В колиби ли? В мокри бараки ли разни?

И вече проплаквайки, едно в друго сгушени,

стояха пред пъбове пусти и празни.

Но чуха бръмчене глухтящо над друмове,

дошло от каруци на мърляви цигани,

засвирили песни с цигулките дървени

и с надежда сърцата им бързо изпълниха.

И запалиха огън с разтварящи вопли,

червено стана бялото  в тяхната кожа,

и извиха ръцете над огъня топъл,

а във тях парещ чай бе положен.

p.s.  Абазия - Невъзможност за ходене.