Сираци
Видях как снегът се разпръсна с мълчание,
трупащ над пътя - същинска експанзия,
и точно над него деца изтерзани
сякаш с бич на безбродна абазия*.
И мъглата се спусна - завеса разстиляща,
кристалчета сол във очите им - сълзи,
а слънцето сляпо във този миг скриваше
живеца-надежда, от болка изтрит.
А къде да живеят, и къде ли не търсиха?
В колиби ли? В мокри бараки ли разни?
И вече проплаквайки, едно в друго сгушени,
стояха пред пъбове пусти и празни.
Но чуха бръмчене глухтящо над друмове,
дошло от каруци на мърляви цигани,
засвирили песни с цигулките дървени
и с надежда сърцата им бързо изпълниха.
И запалиха огън с разтварящи вопли,
червено стана бялото в тяхната кожа,
и извиха ръцете над огъня топъл,
а във тях парещ чай бе положен.
p.s. Абазия - Невъзможност за ходене.
© Димитър Димчев All rights reserved.
