ValentinaMitova (Valentina Mitova)
246 905
5.01.2021 г., 8:23 ч.

Сивият човек 

  Поезия » Гражданска, Оди и поеми
449 0 3

 

 

Видях го във тунела...
Със края на окото си го зърнах...
Във ъгъла, на топличко стоеше...
Красавец някога е бил!
Висок и снажен!
С очи красиви и перчем нахален!
Сега... със поглед посивял...
От мъка сгърчен!
Лице на смачкан и захвърлен лист хартия...
Стоеше в ъгъла...
Cред хилядите - сам самичък!
Захвърлен там... като ненужна никому
човешка дрипа!
Смирено свил бе рамене...
Очи изпълнени със срам и сива мъка!
Потрепваше,
като врабче от всеки поглед...
Студа от тях бе повече,
от истинският лед!..
Погледнах го за миг...
Един единствен миг!!!
Поисках да се върна!
Ала потокът ме повлече!
Вратата се затвори!
Сега таз мисъл ще ме бори!
Къде остана сивият човек?
Къде преспа?
Къде похапна?
Подаде ли му някой своята ръка?
А аз... ще страдам!
Потока не преборих!
Не му оставих даже късче,
мъничка надежда,
че утре сутрин... друго ще е!!!..
В тунела, ще е друга светлина..

 

Valentina Mitova
16/02/2020

Написано е по истинска случка..

Човекът имаше особена осанка, наистина много съжалих, че не можех да спра...

 

 

 

© Valentina Mitova Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Иринакис, вярно е...Не помага! Руми, и това истина! Понякога едни очи и едно сърце, не стигат за всичко!
  • Нещата от живота. Покрай колко неща минаваме без да ги забележим, а за други времето не ни стига.
  • Случват се такива неща. Винаги можеш да се реваншираш. Лошото е че не помага особено.
Предложения
: ??:??