Сиво
Луната пълна – медена тепсия,
звънти от ужас, облаците вият.
Настръхнали, към нея лудо скачат
и ръфат в ярост светлата погача.
Какви са сиви, рошави и диви,
развели в тъмното гигантски гриви,
а тя, горката, цяла пребледняла,
поли прибрала, ги отблъсква вяло.
И вижда се – до смърт е уморена,
остава й съвсем оскъдно време.
В миг, хлипаща, ще рухне на парчета
под напора на призрачните псета.
Как ще пируват с бедното й тяло
и звездна кръв ще лочат без отмала.
С език-ренде ще сърбат светлината,
в останките й слюнки-мрак ще мятат.
Ще стане всичко ледена пустиня –
сив небосвод, безмълвно стинещ,
сивееща земя – безлюдна, глуха,
и сиви ветрове безспир ще духат.
Изглозгана от облаците хищни,
земята няма да отгледа нищо.
Ще се стопят от глад, безплодно живи,
дори и те – и облаците сиви.
4.11.2001
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
