Сивота 

                                 Ох! Омръзна ми от тая сивота!

                                  Уж слънце сутрин весело изгрява,

                                  разсипва вредом свойта топлина,

                                  а от нажежено бреме тежко стене

                                  дори спокойната, богата равнина.

                                  И в моята объркана душа

                                  нечакан студ се настанява...

                                  Защо невикан там стои и дреме?

                                  Не си отива, дявол да го вземе!

                                  Щом мисъл светла и желана 

                                  с усмивка дойде - гостенка при мен,

                                  студът със своя леден дъх

                                  веднага страстно я прегръща.

                                  Задушена от прегръдката студена

                                  отлита мисълта. Отнася надалеч

                                  и усмивката, и светлината,

                                  а с тях отлита и една мечта...

                                  И аз оставам пак сама

                                  с проклетата си сивота.

                                  Така живея с нея ден след ден.

                                   Помощ ще потърся от слънцето,

                                   то ще я изгори някой ден... 

                                                 Павлина Иванова