Скитник в нощта...
(скитнишки неволи)
1.
Безпаметна бездна нощта е,
на липи разцъфтяли ухае:
оранжево – лунна, бездънна,
задъхана, топла, безсънна...
2.
И ето ме: толкова сам!...
И ето ме толкова сам, че
на тая Планета не знам
как някой за мен ще заплаче!...
3.
Тихо като сянката на прилеп
Вятърът раздвижва вечерта,
лъхва дъх на здравец и босилек-
здрачът хоризонта очерта,
хлад припадна зноен и задушен
(въздуха дано да угаси!),
а в нощта се юрват неподслушани
мислите ми плахи на тълпи...
4.
Във есенните вечери – опожарени
от огъня на падащите листи,
богатг съм с неочаквани проблеми
от тъжно осъзнати Късни Истини...
5.
Нощта е като дом без ласки
и огън тъжно загасен...
Е - свикнах в самотата някак си,
но не съвсем... Но не съвсем!...
6.
Ти идваш за Опрощение ли,
прегърбена от Вина?...
Остани!... Изтощих се
да наказвам... По лесно ще е – да ти простя...
А и аз съм толкова грешен,
колкото възможно е да се греши,
та затова: моля те, не ставай смешна –
кой кому би трябвало днес да прости!...
7.
Не искай да ме задържиш,
повече отколкото желая –
наистина над мене имаш страшна Власт,
но само тази,
която доброволно
ти отстъпвам аз!...
8.
Нощта бе пълна със безумие
и с дъх на нацъфтели праскови-
звездите прелестни в безлунието
като слънца горяха: едри, ласкави...
И мълчаливо ми намигаха,
а ти бе толкова красива
и, че си тук, това ми стигаше,
та не попитах и: „Къде отиваш?...”
04.02.2012.
© Коста Качев Всички права запазени