Светът, за когото не мислим,
бил е, ще го има и след нас,
Понякога в него се взира
един странник в самотния час.
Нощният мрак е извор на думи,
той някому е верен приятел.
Пред гаснеща свещ молят се други
на техния бог и създател.
На хората дарява знания
ангел с име „Носещ светлина”,
но за него няма място в рая –
обича бог неуката тълпа.
В Рослин зелените хора
бдят над божествен Граал.
В Рен льо Шато още търсят
злато и звезден портал.
В земята на хопи и зуни
Ватиканът построил телескоп.
Богове ли търси в небето
или следи от друг някой живот?
Момичета вървят след войници,
други търсят изгубено време.
За някого бият камбаните
и оръжията се превръщат в бреме.
Към Диамантен път отвеждат
Малка и Голяма колесници.
Далеч от Нормандия Ерик Саши
си играе с нотни броеници.
В пиеса описват негодник
и сърце, което е разрушил.
След тотема си върви самотник
в нощта на бездомни души.
Звезден път го води към Шибалба,
в книгите от Тайос търси предсказания.
Мечтае за погален водопад
и вода, притихнала под дланите...
Животът от едно Бяло камъче
извайва за обич скулптура.
Диваци нахлуват по континенти
и избиват непонятни култури.
Наемни мутри на полицейска държава
навсякъде сеят разруха и кръв.
За власт и петрол войните остават
за тях най-скъпоценна единствена стръв.
Света отгоре наблюдават
гарваните черни на Один.
Справедливост след това раздава
чрез силата на своя син.
Николай Райнов и Дебелянов
някого канят на гости в рая:
- Повярвай, ако си влюбен в дъжда,
чадъра свой ти нe отваряй!
Той душите отново пречиства.
Как ли? Сам опитай се да разбереш.
И запомни – обикнеш ли бури,
да питаш никога няма да спреш...
Нощем самичка, далеч от света,
в думи момиче мъка излива,
монахиня е за чуждите тя,
но в душата си самодива.
Гола и боса пълзи по леда
на своята житейска пустиня.
Въглен под пепел е всяка следа,
но богът не раздава милостия.
По орис е сестра на Асол,
тайно в мрака обичта търси.
Но царят е отдавна е гол,
а рицарите днес са мръсни.
Усмихнато камъче зад галерия
дяволито на минувачите смига:
- Тъжни, приятели, не бъдете,
бялата лястовица пристига.
Танцувайте под слънцето и снега,
небето, звездите, луната.
Срещайте с радост бурите и дъжда,
защото прераждат земята.
На живота обичайте всеки миг,
понеже не е грозен или красив,
а само неповторимо велик.
И нищо, че е ясен или мъглив.
Хората не се познаваме,
от прах ще се превърнем прах.
Следи остават в миналите дни,
а съдникът ще изрече: „Разбрах!”
Защо ли себе си приемаме
за властник над света огромен?
Всички в земята лягаме,
но никой това не помни.
Не здрав да си отиде, а щастлив -
всекиму това не се отдава.
И никога човек не разбира
спомен ли оставил или плява.
Векове този свят пак ще го има –
това е извън от теб и от мен.
И ще разцъфва Сакура всяка година,
следвайки своя път отреден...
Скалпел броди из завещаното тяло,
очи го следват и търсят познание.
Светът все така продължава напред,
безразличен към скритото послание.
© Вили Тодоров Всички права запазени