Сламен кръст

Гледаш към откритото пространство.
Слънце няма.
Все е полумрак,
когато безпределно става ясно:
вселената играе си със нас.

Да, прииждат войнстващи зелени.
Ти помниш ли как гузната им смрад
се носеше в познатите предели
на нашето подобие на свят?

Добре дошли
в зеления им Ад.

***

Глуха крепост са стените.
От прозорците крещя.
Няма кой да чуе. Викам.
И се мъча.
И греша.

В мен пулсират дни и нощи,
аз съм нервен кръстопът.
Аз прашинка,
аз нищожен,
не човек — а сламен кръст.

Ако ли след мен, народе,
няма кой да те боли,
гвоздият ще ме пребори,
онзи който най-тежи —
през сърцето ми минава.

Но те моля, знай, народе:
ти за мен не се моли.

И ако на клади грешни

моят огън ще гори,
знай — аз дал съм туй що имах.
Загубата не тежи.

Както някога в нощта
след изгнанието на Ева,
върху пълната луна
се е появил Човекът.