Славеят и розата
Дивият лес днес пак с въздишка разказва
легенда красива за птиче незнайно,
загинало кротко във тиха забрава
за любов свята, това чувство омайно.
Живяло то в радост, безгрижност,
без да знае що е ни болка, страдание
до деня, в който отнякъде в близост
дочуло зова на нечие горко ридание.
Под клонака с две ръце глава обгърнал,
седял в тревога смъртна блед студент -
в сълзи и размисли жестоки бил помръкнал
и книгата безмълствала до него в тоз момент.
И славеят прекъснал свойта песен звънка,
заслушан в стона тих, във таз дълбока драма -
една любов несподелена и ни една червена роза вънка,
която в щастие да свърже непримирими млади двама.
А розата червена била нужна само
като залог за танц един на вечерния бал -
мираж за него да докосне крехкото й рамо,
на лицето младо - нежния овал.
Но зима суха вред била смразила
на всеки храст живителния сок
и всякаква надежда потопила
в лениво тътнещия се скрежен поток.
Покрусен славеят застинал,
пронизан бил от чужда скръб,
но в миг решително политнал
за любовта да дири волен път.
Летял и търсел, гледал, но накрая
открил храст розов гол един, а той
растял пред глухата и празна стая
на мъченика млад без миг покой.
Поело глътка смелост птичето присвито,
с сълза изпратило то слънчевия диск -
студ, вятър, тъмни сенки, все по-тихо,
природата очаквала небивал риск.
Гръдта си топла славеят притиснал
о най-големия и остър хладен шип,
дълбоко досами сърцето той проникнал,
разляла се кръвта, настъпил страшен взрив.
Запяло птичето с гласа си меден
най-прелестната песен за любов -
за нея, истинската, дето и живота ценен
да отдаде без мисъл всеки е готов.
А шипът се забивал по-дълбоко
и по-далеч летяла песента
и Господ гледал даже отвисоко
с усмивка блага, кротост и тъга.
А розата цъфтяла и цъфтяла,
покривала се със багри, аромат,
природата притихнала не спяла,
прощавала се с милия си брат.
Настъпила зора мъртвешки бледа,
пробудил се студента мъченик,
съзрял обаче грейналата роза ведра,
усмивка украсила скръбния му лик.
Дотичал той със розата в ръката,
от щастие задавен в този миг,
да търси милата, почукал на вратата -
усетил нож, посечен бил без вик.
Защо била й нужна роза?! Даже
на роклята й също зле стояла,
пари и почест никой няма да откаже -
това и тя така добре ценяла.
Отчаял се до смърт студентът беден,
захвърлил цветето и стъпкал във калта,
за него всъщност шансът бил последен -
защо да търси вече любовта...
За него вече призрачни били представи
понятия като любов и вярност, жертва, красота,
и книгите като че ли били най-прави
да дирят логика в разумните неща...
А леден дъжд се сипел от небето
и студ, и мраз, пак кал и скука,
и никой не поглеждал там, където
на тление и птиче трупче и красиво цвете
захвърлени били в боклука...
Русе, 30 март 2007
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ева Георгиева Всички права запазени
