Отгде се взе пък тоя дъжд! Ядовен,

разперих аз чадърът си дъждовен…

                           Пенчо Славейков

На дъжд обърна, не послуша

чадъра, подслонил ни в мрака.

След студ отстъпващ – жарък, душен,

от юг зададе се долнякът.

Снега стопи и с мътни струи

заля пътеки и оврази.

След миг в града пуст ще нахлуе.

Чадъра свий, Бог да ни пази!

Но късно! Емна се вихрушка

от шума мокра, оголели клони.

Лиричния ми тон разрушка

и твоя смях без жал прогони.

А ти настръхна с поглед яден.

Чадъра счупи, вихър пусти!

Отмина после с шум досаден,

а аз съм тук – и с топли устни.

Смехът в очите ти изплува,

алеята се пълни с хора,

но още, още ме целувай!

Те гледат как, запратен горе,

лети над тъмните дървета

към райския чертог – на гости,

с душа на шарени райета

един чадър – Бог да го прòсти!

  Стихотворението участва в ХХ Национален поетичен конкурс на името на Пенчо Славейков – НЧ "Пенчо П. Славейков 1921", София и не спечели награда.