Следа от Купидон
Напевни акорди на музики чудни
отмерено, нежно и тихо звучат.
Във лунните нощи душите им блудни
във бдения странни неспирно шептят.
Те своята обич безкрайно голяма
вдълбали са в ствола вековен – голям.
Увековечили навеки си двама
със ножче в кората любовния блян.
И днеска пак тихи, безмълвни въздишки
отронват се нейде във тъмното там.
През трепетни листи припламват звездички
невинни и чисти във блясък и свян.
Но тя, любовта е кат сянката, вечно
де бяга, когато я гониш пред теб,
подире ти тича, кога безответно
безмълвен побегнеш от нея напред.
Нима любовта им била е химера,
измамно красив, нереален мираж
и блясъци нежни на ярка Венера
заблуди били са, заблуди и фалш!
Но тук на дървото аз виждам стрелата
в сърцето забита от палав Амур,
де не заличена оста`ла следата
от тяхната обич голяма и плам.
Дали ги споходила нявга раздяла,
раздялата тежка, аз днеска не знам,
дали любовта си във вечна забрава
погребали мъртва, аз също не знам.
Но чувам щурците, любовните песни,
как тихо подемат напевно в нощта.
Загадъчно меко как в приливи нежни
огрява земята сребриста луна.
Знам само, които са писали тука
били с накипяла в сърцата любов.
Горещо във страсти и пориви луди
кънтял е звънливо любовният зов.
Каква е съдбата на двамата млади,
оставили нявга тук своята следа?
нещастни едва ли са били, едва ли
щом в себе си носели обща душа...
05.09.2011
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Оджаков Всички права запазени
