Следи в очите
Изпепелена болка вдига прах в пространството.
С разбиране - прегръща я дъждът... Студеният...
Мълчание, прието за лекарство срещу чувствата,
изгаря тъканта. Изрязваш я. И вече нямаш мнение.
Сълзи в очите не потичат. Няма и следи... Горещо
кафето е. А устните студени. Очите блудни утрото
отказват... Нощта ги е изпила целите. И иска още...
от чашата на безразличието да влее във сърцето.
Но сляпа... Любовта поникваше като градинско цвете...
И красота огледа се в душа изгубена, невярваща и чиста.
Не. Славеят не мислеше да пее. Беше мрачно. А мъглите
в ненаситност отмъщаваха... на Слънцето. Че ги обрича
в скитници... Но някак неусетно, ала непреклонно - Тя
с надеждата омайваше дори Съдбата си... А пък Луна
опитваше да пожълти деня. Та в пламъка да няма край
за двамата... Заплака със звезди. Отказваше на Самота
да завладее мислите, а тишината да сънува горест... И
сбъдва се магията... Във песента на птица... Светилото
пробива мрака... Река приижда... пълноводна... Иска ги!
И двамата потъват. Любят се! Сълзата угаси кандилото...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Колев Всички права запазени
