Очите ти са сухи и толкова празни,
ослепели от взиране и напразно очакване;
сърцето е пусто - като изоставена гара,
на която отдавна не спират никакви влакове.

В устата - пелинен дъх и горчивина,
преглъщаш обич и предъвкваш болка,
обличаш Душата си във самота -
тъжни призраци танцуват с нея полка.

И всеки миг, във гърлото пресяда,
трудно успяваш да го преглътнеш;
смисълът за всичко - някак си се губи,
напразно се опитваш огън да си стъкнеш.

Опитваш се да преживееш тази следлюбов
и някак да издрапаш към светлината;
да откриеш в нещо смисъл нов,
лъч - поне един, да намериш в тъмата.

И се питаш - имаш ли сърце,
или и то - нанякъде е отлетяло;
посивяло е твоето любимо небе,
за теб - времето сякаш е спряло.

В отчаянието - губиш своята посока,
не знаеш - мъртъв ли си, или жив;
назад да се връщаш - е само болка,
напред - нямаш сили да продължиш.

Всеки спомен откъсва парче от Душата,
всяка клетка - ранена от болка крещи,
а очите са сухи - няма я сълзата,
и тя - тъгува по отминалите дни!