Следобед, блед и анемичен,

 а  някакво слънце усмихва се превзето…

Онзи облак въобразява си, че е различен,

но е до болка скучен, както всяко сиво нещо.

Вятърът довява викове и шепот

на далечни  непознати разни…

Как ме изморява само

да търся смисъл в думи празни.

Стоя и чакам, тъй далечна,

тъй различна…

Като алено петно

на черно-бялата картина.

Покрай мене

плават малки хора,

като малки лодки,

с малки нещастни сиви очи.

Как само горещо копнея

капки алена боя

по тях да разлея

и сивотата да спре да горчи…