Случка
Останах сам...
Спонтанно се изсмях.
Объркан бях.
Не знаех що да сторя.
Усещах, че съм жертва.
Не видях...
Срещу какво отново трябва да се боря?
И седнах да записвам –
ред по ред
това, което мъчи мойта воля...
Прочетох...
Сетне бързо го изтрих.
Не бях готов със себе си да споря...
Не щях да осъзная.
Не исках да се вглеждам пак назад.
Не исках и да видя ясно края.
Останах сам,
макар и с много други.
Излязох на балкона, за да дишам.
Погледнах...
Долу себе си видях
по улицата без душа да тичам.
Препънах се…
В съня и се събудих,
но раните все още бяха там.
Обърнах се със гръб към тази болка, ала се сетих...
Бях останал сам.
Поисках...
Много аз получих.
И дадох...
Всичко от сърце.
Сега трупът ми грозно пак се носи.
По вятъра, тъй лек, като перце.
Видях и гроба...
Беше неизбежен.
Копан със чувство - нежен дискомфорт.
Видях как в него лягам, за да „бъда”.
Размазан спомен –
сив, унил и горд.
Пръстта над мен е синкаво прозрачна.
Протегнати се мятаха ръце.
Очите си бях вперил аз във нещо –
на фона на горящото небе.
Изправих се...
Не исках да досаждам.
Надеждите облякох, като шут.
В изтъркани, оръфани одежди
ги пуснах аз да си вървят.
Тогава пак усетих полъх.
На вятър някак странен, пестелив.
Опитвах се да стана, но не можех.
Оказах се със гръден кош разбит.
Усетих, че това, което пазех -
откраднато без никакъв мотив,
лежи захвърлено върху паважа,
като изтъркан, много стар молив
Пристъпих...
Без да правя крачка.
Наведох се...
... но не като в поклон.
Тогава чак усетих примка
и полетях към вързания клон...
Оказах се в капан и чаках,
но никой да ме вземе не дойде.
И в слабостта си явно бях безсмислен,
дори не знаех аз дали е туй добре.
Замислих се...
Реших да се изтръгна.
Направих го...
Надолу полетях.
Докато падах - гледах, но не виждах.
От радост пях, но всъщност май мълчах?
Не казах нищо –
всички ме разбраха.
Сърцето от паважа си вземах...
Изтупах го...
Поставих го на място.
Затупа то...
Едва ме ободри,
когато веч започна да ми писва.
И заповядах
„Айде ‘ся се спри!!!”
Наказах го затуй, че ме наказа.
Все още бях аз строг, но справедлив.
Напълних го със тонове омраза.
За да си спомни колко бях щастлив...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Димов Всички права запазени
