Слънчев есенен месец
Бе слънчев, топъл есенен месец.
Не помня дори дали валеше.
Дъждът навярно е бил сащисан –
откак се помня, за него пиша.
Дъждът навярно се е обидил,
решил и твърдо да си отиде.
Че липсва, даже не забелязах,
не виждах слънцето да залязва.
Бе ли небето тъмнеещосиньо?
Какво пих? Знам ли, май чай с малини.
Спомням си смътно за аромата,
примесен с хладния нощен вятър.
Седях до тебе – примряла, тиха,
гледах как бързо и нервно пишеш.
И с всяка точка, тире, запетая,
времето мое бе пò към края.
Писецът драска почти нехайно.
как само исках да са безкрайни
тези колони, листа, бумаги.
Как им завиждах – не ти дотягат.
С толкова радост бих се сменила
с тази тетрадка, щом ти е мила.
Как я разгръщаш, в нея се вглеждаш,
мене дори за миг не поглеждаш.
Но всичко свърши – черта финална.
Цифри и букви гледат нахално –
аз си отивам, а те остават.
Ах, да, сърцето си щях да забравя.
Дъждът – рицар верен, в гърба ми диша.
Как без сърце за него ще пиша?
10-12.02.2001
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
