Слънчогледи
Поисках да видя
небето отблизо.
Отворих очи и се гмурнах
след твоята риза.
Тя пътя ми сочеше - жълто петно
сред синьото синьо
на ведрото, мокро, измито небе
над моята стряха.
А после - на свода студен,
съвсем, съвсем посред ден,
звезди жълтолики изгряха.
Те всъщност не бяха звезди -
унили и бледи, а ярки и жарки,
красиви дори, добри слънчогледи.
И стана небето поле,
от цвят слънчожълт натежало -
сякаш над мене поне
двеста слънца бе побрало.
И лутам се плаха, сама,
сред жълти листенца-коприна,
и плача, и викам с тъга-
къде ли е синьото синьо?
6.07.1995
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
