Обади се, любов моя! Къде си?
Като мънисто,
изгубено в ъгъл,
те търся,
като игла в куп сено.
А теб все те няма. Защо?!
Давам всичко да те открия,
но сърцето ми те забрави...
Ти си звездата, която пие
спомени неоноволилави...
Може би сама те пропъдих,
може би в безпаметен миг
от лекомислие и безумна до вик,
сътворих да живея без теб.
Животът спря като кристален креп
и ме превърна в ужасяваща планета,
ридаеща със киселинни облаци
в отровата на мрачни урагани,
сред чувства от подгизнали клишета
и мисли, режещи като капани.
А аз съм мъртва повече от мъртвите.
Любов, на колене те моля, пощади ме!
Даже пред Бог не съм се смирявала!
Безлюбието на света похити ме,
докато сто години съм те чакала и вярвала.
© Диана Кънева Всички права запазени